Някои нощи просто преминават без особенна разлика. Други нощи имат възможността да ни раздвижат в дълбочина.
Днес е една от тези нощи.
Външната светлина угасва и нещо в нас става по-ясно.
Когато Луната е скрита и небето е тъмно, светът затихва.
Не защото всичко спира, а защото шумът около нас намалява.
Тогава започваме да чуваме нещо по-дълбоко, истини, които винаги е са били там, и могат да се забележат само в тишината.
Традицията ни казва, че тогава имаме най-ясен достъп до чистото съзнание.
Какво означава това?
Означава да се свържем с това, което не се променя с времето.
Означава да достигнем онази тиха част от нас, която наблюдава всичко.
Това е стабилния център, който остава спокоен, независимо от това, което се случва навън.
В същото време тази нощ носи мощна, първична сила. Тази сила дава живот, създава форми, поддържа ги, а след това им позволява да избледнеят.
Това е енергията на съществуването – именно това, което кара сърцата ни да бият, планетата да се върти и цветята да цъфтят.
На пръв поглед тишината и движението изглеждат като противоположни сили. Ако обаче погледнем по-внимателно, ще видим, че те винаги са били свързани. Неподвижното в нас Всеки от нас има моменти, в които изпитва тишина отвъд мислите.
Това е кратка пауза, в която няма съждения, напрежение или коментари. Само присъствие. Когато от изречението: „Аз съм тук“, започне да избледнява Аз, след това започне да изчезва “съм” и това тук се обедини с всичко останало.
Тогава в следствие на това се ражда съзнание и осъзнаване, като присъствие като съюз на всичко и нищо, тогава в нас нищо не се ражда и нищо не умира. Това което остава в нас не може да бъде променено от нашите успехи или неуспехи. То съществува дори когато се чувстваме объркани, ядосани или щастливи. То е винаги присъстващо.
Този аспект на съзнанието се описва в традициите като неподвижен, вечен и недокоснат.
Представете си го като екран, на който се прожектира филмът на нашия живот, докато самият екран остава непроменен. Движението, което сме, но и не сме. Живи сме движим се но и сме неподвижни.
Ние сме импулси, желания, сълзи и смях. Сърцата ни бият. Дишаме. Мислите ни текат като река. Животът се изразява чрез нас във всяка наша клетка. Има сила, която непрекъснато създава. Тя ни кара да търсим, да обичаме и да действаме. Това е творческата енергия на живота. Без нея светът би се чувствал празен и замръзнал. Без неподвижния център животът би се превърнал в хаос. Тишина и движение. Съзнание и енергия.
Те не се противопоставят едно на друго, а се допълват. Тази нощ ни напомня за нещо просто, но решаващо, не е нужно да избираме между тишината и живота. Между аскетизма и хедонизма, между натрупващия материализъм и липсата на желание да имаш.
Движението възниква от покоя.
Покоя формира основата за движението. Ако се придържаме само към едното, страдаме. Придържането само към активността ни изтощава и води до изчерпване. Да търсим само покой означава да бягаме от живота, да се затваряме в пашкул. Истинската зрялост идва от признаването, че можем да бъдем и двете едновременно.
Можем да се движим, докато запазваме спокойствието си. Можем да бъдем неподвижни, без да избягваме живота. Когато сме погълнати от умът, той винаги се желае да се хване за нещо – идея, страх, идентичност или роля. Често се губим в историите, които разказваме за това кои сме: „Аз съм успешен“, „Аз съм неуспешен“, „Аз съм добър“, „Аз съм лош“.
Но ето въпроса: ако това, в което се губим, може да изчезне утре, определя ли то нашата истинска същност?
Мога ли да престана да бъда това, което съм днес, и все пак да съществувам?
Тази нощ можем да позволим на ума да се разсее не в нови идеи за себе си, а в самото присъствие. Можем да спрем да се идентифицираме с ролите си, на майка, баща, служител, приятел.
Можем просто да бъдем осъзнати наблюдатели на всичко. Когато това се случи, започваме да чувстваме, че животът тече през нас, без да сме ограничени от това движение. Осъзнаваме, че сме повече от всяка роля или мисъл. Урокът който можем да научим тази нощ не изисква специална вяра или ритуали.
Тя е покана.
Покана да си спомним, че сме повече от мислите си, че сме повече от идентификациите си, че сме повече от ума си. Ние сме повече от историите, които си разказваме. Вътре в нас има покой, който не може да бъде разрушен от нищо външно. В същото време ние сме живи, изпълнени с енергия и творчество. Ние чувстваме, обичаме, мечтаем, плачем и се смеем. Когато прегърнем и двете страни на себе си, страхът намалява. Животът се усеща по-мек. Дори смъртта губи косата си. Разбираме, че зад всяка форма има вечно пространство. Зад всяко тяло има съзнание, което не умира. Може би това е истинското значение на нощта да признаем, че сме едновременно пространството и вълната.
Тишината и песента.
Неподвижният център и живият танц.
Те винаги са били едно.
Винаги сме били цялостни.
Просто сега можем да си позволим го преживеем.