Зендо

Зендото не е зала.
И не е събитие.

То е място, в което сядаме, за да не правим нищо с живота си за малко.
Да не го поправяме.
Да не го ускоряваме.
Да не му даваме посока.

Зендото е сърцето на ретрийта.
Ретрийтът е разгръщането на зендото във време.

Тук практиката не започва с програма и не свършва с край.
Тя започва в момента, в който спреш да се стягаш,
и свършва тогава, когато отново забравиш как се диша спокойно.

В зендото сядаме заедно.
В тишина.
Без роли.
Без нужда да споделяме опит или да стигаме до изводи.

Ретрийтът е същото това седене,
но оставено да се случва по-дълго.
Да проникне в тялото.
Да се отрази в съня, в храненето, в начина, по който вървиш между дърветата.

Това място не предлага постижения.
Не измерва напредък.
Не сравнява дълбочини.

Тук практиката е проста:
да бъдеш там, където си.

Понякога това е лесно.
Понякога е неудобно.
Понякога е празно.
Понякога е пълно.

И всичко това е част от пътя.

Зендото е отворено за онези, които искат да се връщат редовно.
Ретрийтът е покана за онези, които имат нужда стигнат по-дълбоко.

Но няма граница между двете.
Само различна дължина на присъствието.

Ако търсиш място, в което не трябва да бъдеш някой друг,
ако искаш практика, която не те води наникъде,
ако имаш смелостта да останеш със себе си, дори когато е тихо –

тогава зендото вече е отворено.